Архитект Таня Дикова, или просто Таня
Архитект Таня Дикова е дъщеря на Стефан Танев, бивш член на ЦК на БКП. Преди ВИАС е завършила дипломатическо училище към посолството на Съветския Съюз у нас.
Омъжена е за арх. Калин Диков, известен архитект. Майка на две деца Иво и Ирен Дикови, вече успешно реализирани архитекти.
Собственик на агенция за архитектура, проектиране, дизайн и интериорни решения, която работи вече близо 20 години. Владее руски и английски език.
Off-line: Коя беше Таня преди да стане арх. Дикова?
арх. Дикова: През комунизма баща ми беше в ЦК на БКП и аз имах всички условия да се разви-вам. Не е имало нещо, което да съм поискала и да не съм го получавала, но ме възпитаваха строго.
Не съм се чувствала привилигирована или различна от останалите. Но съдбата винаги ме е
обичала и нещата ми се получаваха, просто със замах, без напрежение, без някакво усилие.
На 20 години бях омъжена. С мъжа ми започнахме от нулата. Баща ми каза: „Аз съм дотук, вече имаш отделно семейство изплащайте си апартамента, оправяйте се сами…“. започнаха отговорностите.
Най-хубавите ми години като семейна жена са били, когато като млади специалисти взимахме
175 лева заплата. Изплащахме заем, теглихме нов и живеехме прекрасно, макар и без пари, с купони всяка вечер…
А във времето на купонната система, когато децата бяха малки, баща ми беше в посолството в Москва. Правеха всичко възможно да не ни липсва нищо. Живеехме задружно. Всяка вечер се събирахме с приятели, всеки готвеше нещо, беше весело.
Децата ми израснаха така…
Off-line: Детските ти мечти за професионална реализация осъществиха ли се?
арх. Дикова: Не, определено. Бях много артистична, много приказвах. Увличах се от модата…
Твърдяха, че съм имала много силно чувство за справедливост, още от много малка. Всички очакваха, че ще стана адвокат. И винаги съм играла с момчетата… Карах мотор в седми клас.
Амбицията на баща ми беше да стана цигуларка. Той ми купи цигулка от Москва и ме заведе в му-зикална школа към читалище в Стара Загора на прослушване, заедно с още 20 деца. Търпеливо изчакваме реда ми, въпреки, че баща ми тогава бе главен секретар на партията в Стара Загора.
Когато ми дойде реда, поискаха да изпея една песен, за да проверят дали съм музикална.
Аз изобщо не мога да пея, но имам самочувствие. И така, започвам да пея с цяло гърло песен, която зная от дядо си…
Виждам баща ми как става бял-зелен-червен и ми прави знак да спра…
Прибра ме и бях дотук с прослушването. като видя нещо интересно в списанията или някъде другаде, съм си шила дрехи. По цяла нощ съм шиела и на сутринта съм била с нови дрехи.
Това ми беше нещо повече от хоби. Затова си мисля, че всичко е въпрос на желание, на порив. Случайни неща няма.
Off-line: Как се насочи към архитектурата?
арх. Дикова:Идеята бе на баща ми, който е строи-телен инженер. Аз много хубаво рисувах, правех модели на дрехи, на къщи. Баща ми ме насочи към тази професия, напомни ми, че съм артистична и че няма да се чувствам добре като инженер, а с творческото си мислене ще бъда добър архитект. Приеха ме веднага.
Off-line:Как се запозна със съпруга си Калин Диков?
арх. Дикова:Той беше в пети курс, когато аз започнах да следвам. Първокурсниците правихме шоу за завършващите ВИАС. Калин ме покани на блус. Беше много интересен, с дълга коса, с дънки /тогава малко хора имаха дънки/. Аз бях център на мъжкото внимание и съм със самочувствие на тази забава, нищо, че съм първокурсничка… Попитах Калин той какъв е и той ми отговори, че е от поддръжката, бил параджия…
Танцувахме много, той много добре танцува. Пожела да ме изпрати, но му се оправдах, че ще се прибирам с приятели, които са в моята посока. Калин е от поддръжката, загубих всякакъв интерес към него, когато ми каза…
На следващия ден вече имах лекции… Срещнах го случайно сред другите студенти. Тогава разбрах, че е дипломант, бил отличникът на курса… А аз си мислих, че е от поддръжката.
Изчервих се, че съм повярвала на лъжата му, но бях наивна тогава, на всичко вярвах.
След това неговите приятели ми предложиха да ми помагат за изпитите. Идваха често вкъщи. Майка ми и баща ми много харесваха Калин.
Беше весел студентски живот.
На заверките ми беше далеч по-лесно от останалите, защото ми помагаха 5-6 души винаги… По принцип, следването на архитектура е доста тежко и доста трудоемко, но пък много интересно.
В трети курс се оженихме с Калин, но го направихме на майтап. Един колега подхвърли: „Вие защо не вземете да се ожените“. Той с пръст не ме е докоснал, а ще се женим… Били сме най-много три месеца гаджета преди подписването, шест месеца бяхме сгодени. Много бързо стана всичко.
Аз имах много обожатели, които ми пишеха стихотворения, песни, радвах се на внимание от мъжката страна и не очаквах, че първа ще се омъжа от курса. Той и Калин пишеше, дори имаше издадена стихосбирка като войник.
Много обичах да се забавлявам. Той беше много скромен, сериозен, уравновесен, целенасочен човек. Някак си бяхме антиподи.
Като сън мина всичко… В един момент се оказа, че сме сгодени и ще правим сватба.
Дори след сватбата, не позволявах да ме прегърне на улицата – мен ме познава половин София, другата половина аз я познавам. И така, направихме сватба, а след това и обиколка в България, това беше сватбеното ни пътешествие.
Off-line: Като се омъжи, опита ли да станеш домакиня?
арх. Дикова: Никога не бих могла да стана домакиня, това не е моето амплоа. Аз искам да работя с хората, да се посвещавам на хората.
Off-line: Какво обичаш да правиш?
арх. Дикова: Спортувам. Много обичам да пътувам. Привличат ме мистични, духовни места.
Има толкова енергийни центрове в България. Цари-чина, Чудните мостове, Белинташ, Татул, Стобските пирамиди, скалните манастири – такива места няма никъде по света…
А в Родопите е вълшебно. Планината ме зарежда, това е моя енергиен източник. Само 3 дни на планина и съм заредена с много нови идеи, чувствам се като преродена. Обичам да ходя пеша, правим преходи по 20 километра…
В природата няма суета, всеки граби с пълни шепи. Обикновено ходим в планината големи компании, много е весело. Никой не мрънка, създаваме си добро настроение.
Обичам и да карам ски.
Off-line: Какво трудно преживяваш?
арх. Дикова:Трудно преживявам, когато видя хора, които просят на улицата, особено такива с образование. Вярвам, че тези хора не искат да бъдат други.
Не го приемам това – който иска да има нещо, той ще направи усилия, за да го има. Най-лесно е да кажеш: „Не мога, аз съм аутсайдер, аз съм никой“ и да живуркаш, вместо да живееш.
За мен думата „проблем“ не съществува. Проблеми няма. Има ситуации, в които да намериш изход. Това е дума, която ние сме си я пресъздали, за да ни е по-леко.
Off-line: Усещаш ли се жена?
арх. Дикова: Всеки трябва да бъде себе си. Никога не ми е било цел да се показвам, а чрез някоя част на тялото си да представяш твоята същност.
Нямам никакви допирни точки с поколението на чалга културата. Аз съм естествена винаги и с това печеля.
Off-line: Как би възприела някой, ако дойде при теб по дънки?
арх. Дикова: Нормално. И аз нося дънки, дори и на официално събитие, когато е нямало време да се преоблека.
При тази динамика, в която живеем, не мога да робувам на очакванията на хората. Аз съм това, което съм аз. Правя впечатление с това, което съм, а не с облеклото си. Ако някой ме приема е, защото съм естествена и никога не целя да изпъквам.
Off-line: Важи ли за теб поговорката: „По дрехите посрещат, по ума изпращат“?
арх. Дикова: Разбира се, че важи. Защото много често се е случвало точно това – виждат, че съм ху-бавица и са настроени скептично към мен. В началото не виждаха в мен младия специалист, който иска да се развива, а жената…Но така беше само първите години.
Държа на външния вид. Така се чувствам добре и щом се чувствам добре, значи така трябва да изглеждам.
